Не се сърдя. И не страдам, нито драматизирам. Не си виновен, толкова е глупава тази дума вина. Все едно лепваш гербова марка на нещо и го дамгосваш, че не става за нищо. Просто имах нужда от време да порастна. Да го изпия всичкото това нещо дето живота ми го даваше всеки път за отрезняване. Било е като лекарство, а аз си мислех, че е отрова. Дори не е боляло, а аз си мислех, че ще се пръсна. Всичко е било, илюзия, миличък. Проблема не е бил във филма, а във филмирания. През абсолютното цялото време, ако някой го заснемаше отстрани, щеше просто да се усмихва, а за мен изглеждаше като сериал. Изглеждаше... Ше, Ше, Ше... Обичам звука на миналото време. Толкова е преживян.

Ами сега? Това някакво прехвърляне с няколко нива нагоре и бонус допълнителни животи, като в електронна игра ли е? Да се събуждаш n на брой сутрини с усещането, че живота е прекалено хубав, за да ми се случва, усмихната, отърсена, чиста, жадна за всичко и всички... не може да е сън, след като съня беше до след като те...... няма любов :) Има само това, което си позволя да усещам като спокойствие и здравословно за онова, което рисуват като сърце, наричат сърце, а всъщност е просто моето истинско АЗ.

Сега си вече само някой, който познавах.

На живота си прекрасен, мил и неповторим благодаря за лекарството.